Болиш ме, татко...
Болиш и трошиш непрестанно
ребрата от които съм направен
болиш ме денем без остатък
нощем не ми даваш мира
гробът ти вече не е там където беше
отдавна не се намира под земята
ковчегът – празен, удря на кухо
в него вече няма тяло, няма плът за разпад
и материята сред цветята не гние...
Няма нужда да лъжеш!
И двамата знаем: направи го сам!
Премести гроба си в мене, нарочно,
нямаш никаква милост,
не съм очаквал да си така жесток,
оказа се звярът на зверовете
щом ми отне присъствието си,
щом постъпи така със сина си –
превърна го в гробище и тихичко
легна в пръстта, без да пророниш и дума...
Мъртъв и вечно безсмъртен остана –
да зееш във мене, подобно на рана
и не ти позволявам да заздравееш –
отварям те отново и отново,
за да не забравя завинаги кой съм.
Твоят син. Синът на доброто чудовище,
което не разбра какво направи
със своето сетно издишване...
Аз ще ти кажа,
преди да забия ножа си в кожата на стиха.
Аз ще ти кажа,
преди да изгубя дъха си по невидима липса.
Аз ще ти кажа,
и болката рязко ще спре да ме разрушава.
Аз ще ти кажа.
Ти умря.
Това ни уби.
И паднахме заедно там –
на небето.
Трета награда:
Росен Карамфилов, гр. София |
|
|
