„Корен дълбоко в небето,
към сърцевината увлечен.“
Биньо Иванов
Поезийо – Сезам за бедняка у мен,
хралупа за сетни ситни арабески
из подмамните свърталища на Битието,
спря да се пишеш.
Затвòри се.
Морето се удави в горчивия ти вкус.
Бездните издълбаха върховете ти и издъхнаха в тях.
Страниците се накървùха от резкùте на гласа ти,
от епичната битка на думите между кътниците ми
със скорпионите на призрака Време.
Деветдесет и девет дни из тебе враждуваха
втресени истини,
творчески немощи,
барутни теории
в разпокъсана дреха на еднокрило…
Какъв триумф на подвижните пясъци!
Поезийо – антракт в греховете ми…
Улиците се довлякоха
с пъстрилата и безличието си в теб,
с аномалиите на оголения си нерв от претенции.
Страниците ти – хергелета в мъглата
към изящни грòбове на вшити надежди
между кориците...
А този, който навиваше пружината на твоето зачатие,
този, който опразни пластовете ми –
пренареди ги – в рафтове живителни свлачища,
този, който разравяше, вилнееше, тръшкаше, тласкаше,
в-а-е-ш-е
теб, Поезийо,
остана назад, и остана заключен,
и остана тъй горделив, както беше,
и остана в многоногите въглени на подкорието ми
от нощите,
когато те разсмъртвахме,
от водовъртежите,
в които ти драпаше по дъното си безкислородно
с малките и големите носовки
на азбуките ни
и с непонятната писменост на непроходилите тела.
Доубива ме набиращото скорост биене на сърцето ти.
Моето е спряло на три след полунощ.
А този, който източваше виното си в теб,
ще напоява
безсънията на върха на миглите ми.
И ще слага устни с цвят на фýксия
по други такива…
Поезийо – прикотвена сприя към брега на очите му…
Поощрителна награда
Татяна Йотова, гр. Айтос
|
Разгледайте читалището