Разгледайте читалището

ОБИЧАМ ТЕ, ТАТКО!…

Научѝ ни, Създателю, как да се върнем при Теб.

Заслепява суетният блясък зениците празни.

А лукавият своите подли кроежи плете...

И невидим разнася в света смъртоносна зараза…

Научѝ ни от Твоята жива лоза да сме пръчки.

И земя плодородна, в която Ти семето сееш.

Ако днес ураган ненадейно челата ни сбърчи,

утре слънце прощаващо в чисто небе да изгрее...

До последния атом извайвал си всеки от нас.

И познаваш изцяло човешката крехка природа.

Колко лесно замесва тесто фарисейският квас!...

Как замайват онези слова, че „човек звучи гордо”...

Направѝ ни да станем по-ниски дори от тревата,

за да пием с напукани устни от вечния извор.

Напои коренищата сухи с дъжда благодатен.

И отново от тях ще поникнат зелени филизи.

Ще израснат дървета... Ще раждат добри плодове…

Ще успеем накрая глада за любов да заситим!

А от вярата саби и щитове ще изковем

да пронижем коварния Луцифер право в гърдите!

Ще прогледнат тогава очите ни слепи!... А сетне

ще се гмурнем до дъното в себе си, в своя зачатък…

Ще съзрем Твоя образ… И в нас ще възкликне детето,

доверчиво простряло ръчички: „Обичам те, Татко!”

Албена Димитрова,
гр. София
Първа награда