Разгледайте читалището
Посетете още...
Разгледайте читалището
За кандидат-студенти
Намерете ни във
Фотогалерия
Конкурс "Биньо Иванов"
| ХРАМ |
| С червено в окото слънцето реже. Змията с качулката – под камъка скрита. На кактуса свещникът кади в маранята, стъпка да мине – пали кибрита. Рути се камък и в камък замира, кълбо на бодил се търкаля отсреща, венеца му трънен пак дебне човека, корона да сложи на съдбата човешка. Напукани хълмове търсят водата, вятърът вие в скалите вкован. Запалена птица губи небето и пада в праха пред белия храм. Храмът варосан, светéн преди време, капакът му златен в зноя стърчи. В стомаха му кух – амвон и пътека, свещеникът – в сянка, с бодливи очи. Прозорец и кръст – догарящи вече. Какво ще остане от кладата – думи. Човекът ще пее и с нокът ще къса лъчите на слънцето и златните струни. Пее стопанинът, армадило приглася, метроном кататонен ритъма мери. Вярващите тук са охранени, потни, скупчени кротко пред кованите двери. Посреща ги той, гласът му замахва, до дъно, до край греха ще накаже! И познали тогава на Господ словата ще поемат овчиците Нощната Стража. Хвърля крещящият сухи думи на кладата, алена тога огънят слага, кучите зъби върха си показват, примките вече възлите стягат. Змията нахлузва качулката тежка и съска в небето–живота изпраща, а в харама за сеч вие тръбата, нагоре пълзи тризъбец под плаща. Паството вие, изпуснало дирята, разпнато в пламъци, за прошка врещи. А в Отвъдното Бог гледа с усмивка, махва с презрение и запушва уши. Васил Славов, гр. София Специална награда |