(четейки Лилиев)
И отминават стъпките
далеч –
където пак е тихо.
По улиците, под дъжда –
сумрак
и няма никой.
Над мен –
пречупени зведи,
до сянката ми – тихо.
И Витоша –
шепти, трепти,
забравена – и никой.
Завърнах се
в дома си пак,
нечакан – толкова тихо.
И лампата,
и дървен праг –
и в стаята ми – никой.
А в тъмното
портрет един,
живот отминал, тихо.
Една небесна тишина
и няма –
няма никой.
Бездомен път.
Безкраен край.
Далечното и тихо...
Посягам,
снимката пред мен,
и споменът и никой.
Ръцете само –
две пера...
към светлото политат.
И в тиха, тиха
тишина,
душата пак отлита.
Втора награда:
Васил Славов
|
|
|
Връзки