Да можех като Пенелопа да разплитам
понякога килима на живота си,
но не за да дочакам Одисей,
а да забравя, че се е завърнал.
Да си припомня аромата на тревата
и нейната прохладна ласка.
Да бродя боса по ливадите
и да танцувам с пеперудите.
Под съпровода на щурците
да се прегръщам с щуравия вятър.
Кога загубих пътя към мечтите
и арфата на думите замлъкна?
Днес тежката семейна колесница
е експонат в музея на забравата.
Тъка килима на живота си.
Втъкавам сълзи и възторзи.
Понякога и славеева песен.
Какви несъвместими шарки!
Намръщено небе. Дъга изящна.
Море от изумруди. Мрачни бездни.
Залитам. Падам. Връщам се към себе си.
Обръщам гръб на изживяното
и бързам да надникна зад завоя,
където ме очаква неизвестното,
за да опитам неговия вкус.
Иванка Стаменова Павлова
гр. София |
|
|
Фотогалерия