There are no translations available.
Какво позорно ръкостискане – разделяме се скромно, без скандали. Централният фонтан се оцветява в керемидено и възразява ни пресипнал. По пръските му се промъква мъката ми – ще се удави във прозявките на делничната скука, ще екне с удар глух върху черковните камбани, ще отрицае и небето даже, и щастието. Възможно ли е то изобщо, когато във гърба си не усещам погледа ти, а жегата наоколо ми се присмива с лъчите си от желатин?! По пейките ме дебнат вехти вестници, в които няма новини за сватбата ни, балконите са като бръчки по лицето на квартала, паветата – гробо̀ве, в които мислено пропадам рязко и завинаги. С трохите от насъщните си спомени ще храня щедро гълъбите в парка, докато легна на ръба на езерото, но нека стане тъмно: да ме загърне тюлът на звездите, да замиришат тежко розите, да ме напият с аромата си до козирката и да заспя дълбоко в твоя град,
във който бях до вчера у дома си, във който с разточителство луната зрееше из пазвата ти и ме мамеше. Тук смятах да старея гордо, подпрял целувки на чело̀то ти. Уви, ще се събудя с лакти, разцъфтели в кръв, с които няма как тунел да прокопая към толкова обикнати пространства, минали. И не, не ще увисна на въжето на простора ти подобно захабена риза! С най-ранен влак ще си отида несвоевременно раним и беззащитен...
Специална награда Веселин Веселинов гр. София |