Дуендето секна -
така изведнъж -
и клонката мирта във вазата вехне.
Навън е суграшица -
смръзнал се дъжд,
в душата ми -
мъртви сибирски полета.
Каторга са те,
пада слънцето в плен
и песен на мъртвите* гложди окото.
Последно небе за последен човек -
все с гръб към смъртта
и с лице към живота.
И тъмно, и димно -
вселенска печал.
Мъгла милостиво заобля ъглите.
А някой извика:
“Хей, плачеш ли там?”
Служител господен за мен ли попита?
Лицето не виждам.
Кимвали звънят.
Гласът му разнищва до край тишината:
“Надежда ти нося,
посока
и път.
Без Мене посоки и пътища няма”.
*”Мъртвите сибирски полета” - роман на Виктор фон Фалк;
Лили (Лиляна) Славова Качова
гр. София |
|
|
Фотогалерия