Какво позорно ръкостискане –
разделяме се скромно, без скандали.
Централният фонтан се оцветява в керемидено
и възразява ни пресипнал.
По пръските му се промъква мъката ми –
ще се удави във прозявките на делничната скука,
ще екне с удар глух върху черковните камбани,
ще отрицае и небето даже, и щастието.
Възможно ли е то изобщо,
когато във гърба си не усещам погледа ти,
а жегата наоколо ми се присмива
с лъчите си от желатин?!
По пейките ме дебнат вехти вестници,
в които няма новини за сватбата ни,
балконите са като бръчки по лицето на квартала,
паветата – гробо̀ве,
в които мислено пропадам рязко и завинаги.
С трохите от насъщните си спомени
ще храня щедро гълъбите в парка,
докато легна на ръба на езерото,
но нека стане тъмно:
да ме загърне тюлът на звездите,
да замиришат тежко розите,
да ме напият с аромата си до козирката
и да заспя дълбоко
в твоя град,
във който бях до вчера у дома си,
във който с разточителство
луната зрееше из пазвата ти
и ме мамеше.
Тук смятах да старея гордо,
подпрял целувки на чело̀то ти.
Уви,
ще се събудя с лакти, разцъфтели в кръв,
с които няма как тунел да прокопая
към толкова обикнати пространства, минали.
И не, не ще увисна на въжето на простора ти
подобно захабена риза!
С най-ранен влак ще си отида
несвоевременно раним и беззащитен...
Специална награда
Веселин Веселинов
гр. София |
Фотогалерия