След градска жега като в преизподня
и закъснели нощни самолети,
пристигам смела, волна и свободна
на онзи бряг, където Той ми свети.
И ме очаква. Просто. Търпеливо.
Без грам фалшив апломб и без преструвки.
И ме откарва. Надалеч. Щастливо.
В сърцето на нощта. След две целувки.
Там е гористо. Тихо. До зловещо.
От тишина и мисли разпилени.
Аз много искам да му кажа нещо,
което отлежава в мойте вени.
Но нямам и секунда да разказвам,
защото преживявам, чувствам, дишам.
И се потапям в странджанската пазва,
та после в градски стих да я опиша.
А времето като конец се точи.
Не може да се вшие здраво в мене.
Върти една любовно-късна плоча,
в следобеди, с очите му видени.
Минават часове, до писък ярки.
По хребета лениво се търкулват.
Душата ми в най-августовски шарки
докосва, вижда, преживява, чува.
И става лека. Като първородна.
И става дом, пристанище и къща.
И става Обич. Честна. И свободна.
И го целувам.
И не ми се връща.
Първа награда
Красимира Макавеева, гр. София |
|
|
Предстоящо