There are no translations available.
Морето се отдръпна, отстъпи пред настъпващия студ; вълните скриха лъвските си гриви. Дори скалите се отрекоха от нас – а някога простирахме душите си от изумруд и люспи върху горещите им длани. Кристалчетата fleur de sel, с които ги засищахме, са вече рафинирана трапезна сол. Изчезнаха един след друг и цветовете – зеленият, след него жълтият... Остана само споменът за взрив, за луди приливи и отливи в небцето.
За някаква живяна соленост на мига. Защо застигаме умирането си? Били ли сме изобщо някога на път?
Край Атанасовското езеро отдавна не прелитат пеликани – Виа Понтика е само експонирана метафора за смърт.
Сега вървим на юг – все по на юг в мъртвилото на този бряг, изгубил между хилядите хоризонти своето море, и търсим в намека за синьо цветето, погребано от нас когато бяхме още живи
Специална награда Людмила Калоянова гр. Созопол |
|