There are no translations available.
Едно море тревожно е натегнало и да връхлита всичко – отначало – сбогувам се до топлата човечност, до детски снегове и смях, прощавай…
Да вдигна котва за раздяла, нищо че насреща иде вероломен вятър – моряците, през мелниците минали на изпитанията, стават капитани. Докато унизени, те презират остатъка от чуждото преяждане, да мия с тях нозете на иконите и както гледат в мен – да ме смаляват.
Едно море в небето е натегнало да плисне отведнъж и – отначало – помилуй ме със рани да умирам и да обикна всички, както някога. Помилуй ме в Обзор като привързан за мачтата на Ингилиз поляна да пея и да плача до разсъмване със майките от Беломорска Тракия. Да не забравям никога, за нищо на света, което след смъртта остава – помилуй ме на някой да приличам от падналите в плен на свободата.
Захвърлен във утробата на кита, с чирпанските ками да ме прекръсти на Горно Белево и Даскалови кърът и като Йон, от гроба непокътнат, в гемиите да впрегна вихрогони през пурпурните облаци в прибоите към Лаксата, към Шабловия кой… за Бога, къде ли свършват хорските неволи?
Навярно – след вълнения пияни – душите на рибарите се връщат и скръбните им гласове огласят потъналите в пясъците къщи. Изплували като от сън тегоби, но аз не мога нищо да добавя – мълчание, мълчание, че даже и безбрежна тъмнина оттук нататък…
Бих искал със един замах да паднат мислите ми, врани ненадейни – родените след мен, че се надсмиват над моите опечалени вери…
Дали море отвътре е натегнало, или потоп връхлита – отначало – помилуй от човечност да умирам и да обичам всички, както някога.
Трета награда: Динко Маринов Динков гр. Бургас
|