За века ми е думата…
От гледна точка на историята
/ако тя има една такава/,
той е още дете, сучещо от вселената.
Обеща ни края на света
и отново войни, епидемии, омраза…
Земята вече едва ни издържа
като необезпаразитено животно,
което отръсква козина,
и си ближе паразитите.
Сезоните, които бяха самотни цветя,
вече танцуват по двойки
и любовта им не ражда, а убива.
Времето гълта сълзите си навътре
и с тях засмуква морета
и самотни кораби с разкъсани платна.
Стигнахме до горе – сами и обречени-
видяхме, че бог го няма там
и пътят надолу, към нас самите,
към разбитите ни сърца ни плаши,
защото в нас е тъмно и непознато.
Бъбрим за човечност- лицето на една и съща ярост.
Кълнем се в родината – а родината
е спомени от робство и хайдушко самохвалство.
За века ми е думата…
Той дойде и изпълнява обещаното,
а ние разбираме полека,
че още не сме пораснали,
за да му се опълчим.
Минаваме през него бавно и протяжно
като някой, който отдалече идва
и вече няма надежда,
че ще пристигне на точното място.
Цонка Людмилова Христова
гр. Дряново |
|
|
Национален литературен конкурс за поезия "Биньо Иванов" - ПОДРОБНОСТИ
