Заприличах на стара върба със приведени плачещи клони.
Със превита снага като нея, мен отдавна студът ме догони.
Със подобна житейска съдба и с листенца от радост и рани,
аз със спомени само живея и с изрезки от случки събрани.
От ръцете ми, пълни с любов, пълни с пролети, с дъх на пшеници,
колко птички кълвяха утеха и проглеждаха с ярки зеници.
И в сърцата им пърхаше зов и в крилата им бързаше вятър,
да летят и да стигнат далеко над плътта и духа на тревата.
Мойте длани, с живителен сок, пълни с ласки и вяра догоре,
ги крепяха със много любов и не знаеха пек и умора.
Но един ден над склона висок, над ръждивите бащини двори,
всички весело в куп отлетяха и се пръснаха в разни простори.
Аз останах да гледам встрани, бях от радост и мъка сломена,
ровех с поглед небесния свод, ровех в пъпната нишка на гена,
ала ятото в други страни, като прелетни птици наесен,
свои рожби със обич роди, свои корени с чужди омеси.
Ние, с крехката стара върба, с майчини чувства прекрасни,
ще им пращаме дъх на цветя – от гнездата останали празни!
Нека имат щастлива съдба и кръвта им да търси, да вика!
И един ден на своя земя да плодят и с любов чуруликат!
Мария Маринова
гр. Сандански |
Национален литературен конкурс за поезия "Биньо Иванов" - ПОДРОБНОСТИ
