Home News 125 години от рождението на Веса Паспалеева
125 години от рождението на Веса Паспалеева
Monday, 03 March 2025 11:04
There are no translations available.

На 3 март читалище „Братство 1869“ Кюстендил отбеляза 125 години от рождението на голямата българска поетеса Веса Паспалеева.
Тя е родена на днешния ден през 1900 г. в Кюстендил. Баща ѝ е видният обществен деец и историограф на Кюстендил, адвокатът Владимир Алексов Караманов, майка ѝ Пенка Караманова е от Котел и също е общественичка. Веселина Владимирова Караманова или Веса Паспалеева, както я помнят няколко поколения българчета е първото от петте деца в семейството. След завършването на Девическата гимназия в Кюстендил записва славянска филология в Софийския университет, но не успява да завърши поради тежкото материално положение на семейството си. Учителка в реалната гимназия в Петрич. Сътрудничи на десетки издания.
Основно детска писателка. Разработва и теоретични въпроси за литературата за деца. За попрището на детската литература я насърчава Антон Страшимиров. За първи път името ѝ се появява в списание „Детска радост“, редактирано от Ран Босилек. Няколко години по-късно е отпечатана и първата ѝ самостоятелна книга „Великденче“ (1929).
Още с първата си книга Веса Паспалеева бележи темите от детския живот, които ще разгръща и в по-нататъшното си творчество: детската игра и въображението, желанието на детето да порасне. Отношението дете – кукла е отразено с много проникновение и психологизъм като репетиция на детето за неговата социализация и подражание на отношенията между възрастните.
Веса Паспалеева е носител на множество национални и международни награди, сред които литературна награда Ханс Кристиан Андерсен (1980).
В края на живота си Веса Паспалеева написва едни от най-хубавите си стихотворения за родния си град Кюстендил. Поетесата умира в гр. София през 1980 г.
От 15 години в читалище „Братство 1869“ работи Дамско поетично ателие „Веса Паспалеева“.

 

Намерете ни във

Gallery

Конкурс "Биньо Иванов"

БОГОЯВЛЕНИЕ
There are no translations available.

Дуендето секна - 
така изведнъж - 
и клонката мирта във вазата вехне.
Навън е суграшица - 
смръзнал се дъжд,
в душата ми - 
мъртви сибирски полета.

Каторга са те,
пада слънцето в плен
и песен на мъртвите* гложди окото.
Последно небе за последен човек - 
все с гръб към смъртта 
и с лице към живота.

И тъмно, и димно - 
вселенска печал.
Мъгла милостиво заобля ъглите.
А някой извика: 
“Хей, плачеш ли там?”
Служител господен за мен ли попита?

Лицето не виждам.
Кимвали звънят.
Гласът му разнищва до край тишината:
“Надежда ти нося, 
посока
и път. 
Без Мене посоки и пътища няма”.

*”Мъртвите сибирски полета” - роман на Виктор фон Фалк;

Лили (Лиляна) Славова Качова
гр. София