Заприличах на стара върба със приведени плачещи клони. Със превита снага като нея, мен отдавна студът ме догони. Със подобна житейска съдба и с листенца от радост и рани, аз със спомени само живея и с изрезки от случки събрани.
От ръцете ми, пълни с любов, пълни с пролети, с дъх на пшеници, колко птички кълвяха утеха и проглеждаха с ярки зеници. И в сърцата им пърхаше зов и в крилата им бързаше вятър, да летят и да стигнат далеко над плътта и духа на тревата.
Мойте длани, с живителен сок, пълни с ласки и вяра догоре, ги крепяха със много любов и не знаеха пек и умора. Но един ден над склона висок, над ръждивите бащини двори, всички весело в куп отлетяха и се пръснаха в разни простори.
Аз останах да гледам встрани, бях от радост и мъка сломена, ровех с поглед небесния свод, ровех в пъпната нишка на гена, ала ятото в други страни, като прелетни птици наесен, свои рожби със обич роди, свои корени с чужди омеси.
Ние, с крехката стара върба, с майчини чувства прекрасни, ще им пращаме дъх на цветя – от гнездата останали празни! Нека имат щастлива съдба и кръвта им да търси, да вика! И един ден на своя земя да плодят и с любов чуруликат!
Мария Маринова гр. Сандански |