Морето се отдръпна,
отстъпи пред настъпващия студ;
вълните скриха лъвските си гриви.
Дори скалите се отрекоха
от нас – а някога простирахме
душите си
от изумруд и люспи
върху горещите им длани.
Кристалчетата fleur de sel,
с които ги засищахме,
са вече
рафинирана трапезна сол.
Изчезнаха един след друг и
цветовете – зеленият, след него жълтият...
Остана само споменът за взрив,
за луди приливи и отливи в небцето.
За някаква
живяна
соленост на мига.
Защо застигаме умирането си?
Били ли сме изобщо някога на път?
Край Атанасовското езеро отдавна
не прелитат пеликани – Виа Понтика е само
експонирана метафора
за смърт.
Сега вървим на юг –
все по на юг
в мъртвилото на този бряг,
изгубил между хилядите хоризонти своето море,
и търсим в намека за синьо
цветето,
погребано от нас когато бяхме още
живи
Специална награда
Людмила Калоянова
гр. Созопол |
|
|
