Черни, черни повои, а майката скубе косите си… Кой е хвърлил във люлката тридесет сребърни гроша?! Над детето ѝ бдят две невидими зорки орисници – бяла, бяла едната, а другата – винаги лоша. Нани-на, сине мой! – песента ѝ накъсват въздишките и се моли горчиво на Господ сина ѝ да пази. Ще се юрнат пътеките кози по мъките скитнишки, а духът ще лети, ненаучен позорно да лази. … Младенецът открехва очи и провижда във тъмното – и небето разбира, че тук се е пръкнал комита! Щом петлите пропеят, байрак ще развее по стръмното, но е мъничък още и нощ е – и падат звездите. … Ала времето бърза. Кълбото разплитат годините – и орисан да бъде свободен, синът ще зареже одаята и сладкия хлебец, защото светинята е една – и е майка България! Болка и нежност… Сто предатели утре ще късат месото му – времето ще затрие греха им, но Господ ще види отгоре! И главите побити! – са в нивата кървава семето, дето свършване няма и дето със Господ говори… Той е Ботев. И Левски. Шишман… И безименен българин. Тези страшни Христосовци бдят и сега като стражи! Затова и небе, и земя ги орисват с безсмъртие – и последната дума не Юда, а Бог ще я каже.
Първа награда Светлана Йонкова гр. София |
|