Черни, черни повои, а майката скубе косите си…
Кой е хвърлил във люлката тридесет сребърни гроша?!
Над детето ѝ бдят две невидими зорки орисници –
бяла, бяла едната, а другата – винаги лоша.
Нани-на, сине мой! – песента ѝ накъсват въздишките
и се моли горчиво на Господ сина ѝ да пази.
Ще се юрнат пътеките кози по мъките скитнишки,
а духът ще лети, ненаучен позорно да лази.
… Младенецът открехва очи и провижда във тъмното –
и небето разбира, че тук се е пръкнал комита!
Щом петлите пропеят, байрак ще развее по стръмното,
но е мъничък още и нощ е – и падат звездите.
… Ала времето бърза. Кълбото разплитат годините –
и орисан да бъде свободен, синът ще зареже
одаята и сладкия хлебец, защото светинята
е една – и е майка България! Болка и нежност…
Сто предатели утре ще късат месото му – времето
ще затрие греха им, но Господ ще види отгоре!
И главите побити! – са в нивата кървава семето,
дето свършване няма и дето със Господ говори…
Той е Ботев. И Левски. Шишман… И безименен българин.
Тези страшни Христосовци бдят и сега като стражи!
Затова и небе, и земя ги орисват с безсмъртие –
и последната дума не Юда, а Бог ще я каже.
Първа награда
Светлана Йонкова
гр. София |
|
|
За контакти