Едно море тревожно е натегнало
и да връхлита всичко – отначало –
сбогувам се до топлата човечност,
до детски снегове и смях, прощавай…
Да вдигна котва за раздяла, нищо че
насреща иде вероломен вятър –
моряците, през мелниците минали
на изпитанията, стават капитани.
Докато унизени, те презират
остатъка от чуждото преяждане,
да мия с тях нозете на иконите
и както гледат в мен – да ме смаляват.
Едно море в небето е натегнало
да плисне отведнъж и – отначало –
помилуй ме със рани да умирам
и да обикна всички, както някога.
Помилуй ме в Обзор като привързан
за мачтата на Ингилиз поляна
да пея и да плача до разсъмване
със майките от Беломорска Тракия.
Да не забравям никога, за нищо на
света, което след смъртта остава –
помилуй ме на някой да приличам
от падналите в плен на свободата.
Захвърлен във утробата на кита,
с чирпанските ками да ме прекръсти
на Горно Белево и Даскалови кърът
и като Йон, от гроба непокътнат,
в гемиите да впрегна вихрогони
през пурпурните облаци в прибоите
към Лаксата, към Шабловия кой… за Бога,
къде ли свършват хорските неволи?
Навярно – след вълнения пияни –
душите на рибарите се връщат
и скръбните им гласове огласят
потъналите в пясъците къщи.
Изплували като от сън тегоби,
но аз не мога нищо да добавя –
мълчание, мълчание, че даже и
безбрежна тъмнина оттук нататък…
Бих искал със един замах да паднат
мислите ми, врани ненадейни –
родените след мен, че се надсмиват
над моите опечалени вери…
Дали море отвътре е натегнало,
или потоп връхлита – отначало –
помилуй от човечност да умирам
и да обичам всички, както някога.
Трета награда:
Динко Маринов Динков
гр. Бургас
|
За контакти