В този живот на абсурда
и нелепите грешки
докато спасявахме едни,
(може би най-вече себе си)
убивахме други
(може би най-вече себе си).
Каква бе нашата вина
и кой ще ни я дефинира –
или и ние бяхме просто пешки
в шахматната вселена на Всевишния,
където съдбата уринира
на ъгъла между Десето авеню и Четиринайста.
Каква бе тази участ –
отломъци от вчера
да ни наричат „невъзвращенци“,
а после ловко да притварят
непроветрените си тягостни кепенци.
Каква бе тази орис –
докато отглеждаме децата си
в любов и свобода,
да жертваме бащите си и майките,
които ни изпращаха към неизвестното
с печал и безутешна горест.
На таз земя за емигрантската ни болка
няма изцерение. Вината си я носим
и без плеядата джуджета, готови
да ни я напомнят всеки миг.
Затова спестете си ако обичате
моралните каскади и присъдите
на глухото домашно лицемерие.
Щом дойде време ще приготвим от въжето
на емигрантските си спомени бесилка.
И пак ще стигнем своето изкупление.
Людмила Калоянова, гр. София
Специална награда |
|
|
За контакти