Има час, в който хребетът пламва и лятното слънце –
нар – рубинено златен – потъва в планинската пазва…
И налягали хълмове – там – като шарени грънци –
се заслушват да чуят гората какво им приказва.
А пък тя, отдалече, донася им речния шепот
и додето речта ѝ е с птичия хор в надпревара,
от дантелен ръкав, късче синьо небе вади шепа,
да поеме последните пръски от сока на нара.
С привечерния вятър се спускат от хълма стадата
и току пред кошарите стихва гласът на звънците.
Натежават с познатата сладка умора телата
и от семчици златни в небето покълват звездите.
А с дървата в огнището, мъжкият смях се разгаря…
Как ухае на мляко и прясно разчупена пита…
Има час на въздишка, покой… има час благодарен…
Има час… В този час, чак до дъно, сърцето е сито.
И отпускам с усмивка ръка върху тези свръхсложни
малки бримки, наметки, разцветки – в една амалгама…
Да, това не е стих, ни картина на майстор художник,
а пуловер, изплетен за мен, от ръцете на мама.
Нели Коларова, гр. София
Втора награда |
|
|
