Светлината е станала колкото семчица грозде,
тишината е станала колкото шепа памук.
Пада лъскаво черно перо във небесните полози,
във които се мъти яйцето на белия юг.

По ръцете ми плъзва ръжда като слънчева риза,
във очите ми няколко кончета диви пасат.
Аз събирам живота си в няколко дни и излизам
от ръцете, очите и кроткия есенен град.

Нямам повече думи. И думите вече не стигат.
Нека бъда начало или да съм краят на ден.
Да тежа като ред от онази забравена книга,
във която светът е изгубен и после спасен.

Да съм залък от пита или премълчавана жажда
и едно позвъняване в края на глух телефон,
и един лотариен билет, полетял като сажда
над златистата пустош на сивия есенен ден.

Тишината тогава ще има сърце на пшеница
и стъблото на хляба – ръчички на спящо дете.
И на някоя гнила, ръждясала болнична жица
белокрила надежда сред черното ято ще спре.

Петя Иванова, гр. Габрово
Втора награда